Слънцето на Бреда

Начало книги

Бог ми е свидетел, в есенните утрини холандските канали тънат във влага. Тук-там над мъглата, стелеща се над дигата, плахото слънце огряваше едва-едва движещите се по пътя силуети на хора, поели към града, който бе отворил портите си за сутрешния пазар. Това слънце напомняше на едва видима звезда — студено, калвинистко, еретично и без съмнение недостойно да носи името си. Светлината му беше мръсна, сивкава и здрачна, а сред нея се движеха волски каруци, селяни с кошници зеленчуци, жени с бели забрадки, натоварени със сирене и стомни с мляко.

Аз вървях бавно в мъглата, преметнал през рамо дисагите и стиснал зъби, за да не тракат от студа. Хвърлих поглед към насипа на дигата, където мъглата се сливаше с водата, но различих единствено смътни очертания на тръстики, трева и дървета. Наистина, за миг ми се стори, че виждам някакъв метален, матов отблясък, сякаш от шлем или ризница, но после влажната пара, издигаща се над канала, отново потули всичко. Момичето, което вървеше до мен, навярно също го беше видяло, защото ми отправи тревожен поглед изпод гънките на забрадката, покриваща главата и лицето му, а после извърна очи към холандските стражи. С нагръдници, каски и алебарди, те се очертаваха — тъмносиви фигури на сив фон — пред външната порта на крепостната стена, до подвижния мост.

Читать дальше →