Меките огледала

Начало книги

— Измори ли се, детенцето ми? Да те взема ли на ръце?

— Не, не, татенце. Донеси ми, моля ти се, оттам една тайна.

— Защо ти е тайна?

— Че това е най-интересното нещо на света!

— Кой ти каза?

— Мама.

— Ти пък й кажи, че най-интересното нещо на света е животът. А тайната… тайната просто прави интересния живот още по-интересен.

Навън беснееше виелицата. Снежните вихри кръжаха, свиреха разбойнически в непрогледната тъмнина и се удряха със сила в стъклата. В хола беше полутъмно, топло и уютно. Прозорецът като голямо черно огледало отразяваше трептенето на пламъците в камината. На дървената стена висеше часовник — обикновено цифрово табло, снабдено с механизъм, който имитираше тракане и ежечасно биене. Дървата в камината пращяха, миришеше на борова смола.

Албертас Грижас седеше в удобно широко кресло, покрито с меча кожа, и се наслаждаваше на уюта. Протегнал крака в домашни чехли, той препрочиташе Гогол. Стъпалата му приятно туптяха. По време на ски-разходката вятърът бе издухал от главата му всички дневни грижи. А вечерта, след настройването на апаратурата за поредния сутрешен преглед, от нея се бяха изпарили и половината му грижи за следващото денонощие. Чувствуваше необикновена лекота в мислите си, но не искаше да разсъждава за чисто медицински работи. Пък и не беше необходимо. Тукашните юнаци, сякаш специално подбрани, бяха безнадеждно здрави — начело с шефа си Беломор. В сектор К медицината се бе превърнала в спорт: колоездене, ски, басейн, бокс… и тем подобни. В сектор П обстановката беше почти същата. В разговорите му с колегите от този сектор медицинската тема отдавна бе преминала в сферата на професионалните спомени. Така можеха и квалификацията си да загубят… Добре му е било на Гогол. Перо и хартия — нищо повече не му е било нужно за работа.

Читать дальше →