Алекс Крос, бягай

Начало книги

Не ми се случва всеки ден голо момиче да ми отвори вратата, на която чукам.

Не ме разбирайте погрешно за двайсетте ми години стаж в полицията се е случвало и преди. Просто не толкова често.

— Вие сервитьорите ли сте? — попита момичето.

Имаше ясен, но празен поглед, който говореше за екстази, а отвътре се носеше мирис на трева. Гърмеше и музика, от онова безмилостно техно — бих си прерязал вените, ако ми се наложеше да го слушам твърде дълго.

— Не, не сме сервитьорите — отвърнах и извадих значката си. — Градска полиция. А ти си облечи нещо, веднага.

Момичето дори не се смути.

— Трябваше да има сервитьори — каза тя, по-скоро на себе си. Това ме натъжи и отврати едновременно. Момичето изглеждаше като гимназистка, а мъжете, които трябваше да арестуваме, бяха достатъчно възрастни да ѝ бъдат бащи.

— Проверете дрехите ѝ, преди да ги облече — казах на една от жените полицаи от ударния екип. Освен мен имаше петима униформени полицаи, представител на Службата за младежка и семейна закрила, трима детективи от отдел „Проституция“ и още трима от Втори участък, в това число моят приятел Джон Сампсън.

Читать дальше →