Жълтите очи на крокодилите

Начало книги

Жозефин изохка и хвърли ножчето за белене. Беше се отплеснало от мокрия картоф и я бе порязало точно в основата на китката. Потече кръв, изцапа всичко. Гледаше сините венички, червената резка, бялата кухненска мивка, жълтата пластмасова цедка с белезникавите обелени картофи. Капките кръв се стичаха върху белите плочки. Жозефин се подпря на мивката, хвана се за нея с две ръце и се разплака.

Изпитваше непреодолима нужда да поплаче. Не знаеше защо. Имаше си причини. Цял куп. И тази щеше да свърши работа. Огледа се наоколо за кърпа, грабна някаква и здраво завърза порязаното място. „Ще се превърна във фонтан, фонтан от сълзи, фонтан от кръв, фонтан от въздишки, ще се оставя да умра.“

И това беше някакъв изход. Да се остави да умре, без да пророни дума, безмълвно. Да угасне бавно като мъждукаща лампа.

Да се остави да умре ей така, както стои изправена до мивката. Човек не умира прав като бастун, веднага се поправи тя, човек се свлича на земята и умира или пада на колене, или си пъха главата в газовата фурна, или си реже вените и ляга във ваната. Беше чела във вестника, че жените най-често се самоубивали, скачайки през прозореца. Мъжете пък предпочитали да се обесят. Да скочи през прозореца… Абсурд, никога няма да го направи. Но да остави кръвта си да изтече, да плаче до изнемога, докато престане да осъзнава дали течността, която изтича от тялото й, е бяла или червена. Да се унесе неусетно в сън. Я по-бързичко развържи парцала и натопи ръцете си до китките в умивалника! Да, но… да, но… трябва да стоиш права, а човек не умира прав, нали се разбрахме.

Читать дальше →