Пнин

Начало книги

Възрастният пътник, седнал до прозореца откъм северната страна в неумолимо препускащия вагон на железницата, до свободното място срещу две незаети, беше не кой да е, а професор Тимофей Пнин. Изцяло плешив, почернял и гладко избръснат, той начеваше твърде мастито: едро кафяво кубе, очила в рамки от костенурка (туширащи бебешката липса на вежди), маймунска горна устна, дебел врат и внушителен торс във възтясно сако от туид, ала някак внезапно завършваше с чифт нозе като на жерав (сега в панталон от каша) и крехки наглед, почти женски ходила.

Беше обул развлечени къси чорапи от червена вълна на люлякови ромбове; консервативните черни оксфордски обувки му бяха коствали, кажи-речи, по-скъпо от цялата останала екипировка (заедно с предизвикателно пъстрата вратовръзка). Преди четирийсетте години, през почтената европейска епоха от своя живот, винаги бе носил дълги наполеонки, чиито краища напъхваше в спретнати копринени чорапи с пусната бримка, спокойни на цвят, които се крепяха на жартиери върху пристегнатите му в платно прасци. През онези дни да се мерне ивичка от тези бели наполеонки под високо вдигналия се крачол за Пнин би изглеждало също толкова неприлично, колкото например да се яви пред дами без яка и вратовръзка, защото, дори когато увехналата мадам Ру, портиерка в долнопробното хотелче в Шестнайсети парижки район, където Пнин след бягството от ленинизирана Русия и след завършване на висшето си образование в Прага прекара петнайсет години, наминаваше понякога за наема, а той не беше със своята faux col1, благоприличният Пнин закриваше с целомъдрена ръка копчето върху гърлото си. Всичко това се преобрази в опияняващата атмосфера на Новия свят.

Читать дальше →