Човекът вълк

Начало книги

Ловът е вечен.

Гладът е вечен.

В продължение на четири милиарда години тя дебнеше в нощта, докато светът долу се въртеше и променяше. Богинята на лова е бледа и гладна, злите й очи са бдителни, зъбите й са готови да разкъсват. Устата й копнее да усети вкуса на живота, който се стича в гърлото й. Звездите бягат от нея като подплашени овце и опиянена от силата си, тя властва над целия нощен небосклон.

По новолуние, когато Богинята на лова спи, ятата звезди се връщат във вечните си полета, всеки път мислейки си, че звярът си е отишъл. И всеки път те са неподготвени за времето, когато тя се завръща — бляскава, сияйна и отново гладна, за да ловува сред тях.

Вечно стръвна.

Вечно дебнеща.

Той се спря на хребета, който водеше към върха на хълма и погледна към небето през разкривените пръсти на голите клони. Нощните ветрове разкъсваха перестите облаци, откривайки луната — невъзможно голяма и ярка, студено бяло лице, което господстваше над небето. Тя беше единствената светлина сред тъмнеещата шир. Всяка звезда и планета се беше отдръпнала пред суровия лунен лик.

Читать дальше →