Тринадесетата глава

Начало книги

Събудих се от звука на камък, който стърже върху камък. Отначало не можах да осъзная откъде се разнася сухото търкане, но после полъхът, който разбута застоялия въздух, заобикалящ ме от незнайно колко столетия, освежи паметта ми. Бях в гробница. Следователно, това бе звукът от отместваща се надгробна плоча. Странно. За последен път чух това стържене преди около хиляда-две хиляди години, когато десетина търсачи на силни усещания бяха решили да опитат късмета си и да ме възкресят. Но пък ако помня какво се случи с тях… В крайна сметка, ничия памет не е безгрешна — дори ако се казваш Абдул ал-Хазред.

Така. Напредвахме. Вече дори си спомних името си. Браво на мен. Другото засега не ме интересуваше. Важно беше да разбера единствено на кого, Мракът го взел, бях потрябвал по никое време.

Все още не бях отворил очи. Страхувах се, че ако го направя, сухата кожа на клепачите ми ще се разпилее по бузите ми като прастар пергамент. А и не знаех дали идиотът, който отместваше надгробната ми плоча, не е донесъл със себе си отвратителния привкус на светлина — светлината, която за едно Дете на Мрака като мен бе по-омразна и от Божия целувка. Отлепих бавно устни и изрекох:

Читать дальше →