Лабиринтът на отраженията

Начало книги

Иска ми се да затворя очи. Нормално е. Шеметна игра на цветовете, проблясващи светлинки, искрящ звезден вихър — красиво е, но аз знам какво се крие зад тази красота.

Дълбината. Наричат я „дийп“, но ми се струва, че в превод думата звучи по-истински. Красивото етикетче се превръща в предупреждение. „Дълбина!“ Тук се спотайват акули и октоподи. Тук е тихо — и те притиска, притиска, притиска безкрайното пространство, което в действителност не съществува.

Тя, дълбината, общо взето е добра. По свой си начин, разбира се. Приема всеки. Не се искат много сили, за да се гмурнеш. Доста по-трудно обаче е да достигнеш до дъното и да се върнеш. И преди всичко трябва да помниш, че без нас дълбината е мъртва. Трябва хем да вярваш, хем да не вярваш в нея.

Или ще дойде денят, в който няма да успееш да изплуваш.

Първите движения са най-трудни. Стаята е малка, бюрото стои в средата, преплетените кабели на компютъра стигат първо до UPS, разположен в ъгъла, после до контакта. Тънка жица осигурява телефонната връзка. До стената с разкошния килим е широкото легло, до отворената балконска врата има малък хладилник. Нищо излишно, само най-необходимото. Преди пет минути проверих какво има в хладилника, така че поне в близкото денонощие не ме заплашва глад.

Читать дальше →