Алената чума

Начало книги

Пътеката минаваше по възвишението на някогашен железопътен насип. Но от много години линията беше изоставена. От двете страни на насипа се издигаше гора, дърветата и храстите се катереха по склона и като зелена вълна заливаха тясната, утъпкана от зверовете пътека, на която едва можеха да се разминат двама души. На места от земята стърчаха парчета ръждясали железа, които свидетелстваха, че отдолу, под слоя напластена шума и мъх, са релсите и траверсите. Едно младо, десетина дюйма дебело дръвче беше разкъсало съединението и беше извило края на релсата нагоре. Заедно с релсата, увиснала на дългия клин, причудливо стърчеше полуизгнилата траверса. Гнездото й отдавна беше затрупано с пясък и окапали листа. Колкото и да беше занемарен пътят, не беше трудно да се разбере, че линията е еднорелсова.

По пътеката вървяха двама души — старец и момче. Те се движеха бавно, тъй като старецът беше съвсем грохнал. Той тежко се подпираше на тоягата си, ръцете и краката му трепереха. Омазнена шапка от козя кожа пазеше главата му от слънцето. Изпод нея се подаваха редки кичури мръснобели коси. Старецът беше нахлупил над очите си остроумно направена козирка от голям лист и внимателно се вглеждаше къде стъпва. Брадата му, която падаше на сколуфи върху гърдите, би била снежнобяла, ако не беше димът от огньовете и капризите на времето.

Читать дальше →