Седем дни за цяла вечност…

Начало книги

Излегнат на леглото си, Лукас погледна малката мигаща лампичка на своя пейджър, затвори книгата и очарован, я остави до себе си. За трети път в течение на четирийсет и осем часа той препрочиташе тази история, доставила му такова голямо удоволствие, както никоя друга досега.

Погали корицата с върха на пръстите си. Този Хилтън бе на път да се превърне в любимия му автор. Взе произведението в ръка, щастлив от факта, че един клиент го бе забравил в чекмеджето на нощната масичка, и майсторски го запрати в отворения куфар в другия край на хотелската стая. Погледна малкия стенен часовник, протегна се и стана. „Стани и върви“ — си каза той зарадван. Застанал пред огледалото на шкафа, Лукас затегна възела на вратовръзката си, оправи сакото на черния си костюм, взе слънчевите си очила от малката мраморна масичка, разположена непосредствено до телевизора, и ги сложи в горния си джоб. Пейджърът, привързан за колана му, не спираше да вибрира. Той бутна с крак вратата на единствения шкаф и се отправи към прозореца. Отмести сивата завеса, за да може по-добре да проучи вътрешния двор. Навън не подухваше никакъв вятър, който да раздвижи мръсотията, заливаща долната част на Манхатън и простираща се до границата на Трибека1. Денят се очертаваше изключително горещ. Лукас обожаваше слънцето, но кой по-добре от него знаеше до каква степен то може да бъде вредно? Не позволяваше ли небесното светило в сухите райони разпространението на всякакъв род бактерии, не беше ли то по-упорито от смъртта, разделяйки слабите от силните? „И беше светлина!“ — затананика си той, вдигайки слушалката на телефона. Поиска от рецепцията да му приготвят сметката. Престоят му в Ню Йорк внезапно се прекратяваше. След като приключи разговора, напусна стаята.

Читать дальше →