Думата за освобождаване

Начало книги

Къде ли се намираше? Подът бе твърд и слизест, въздухът — черен и вонящ, и това като че ли бе всичко. С изключение на главобола. Проснат на лепкавия под, Фестин изохка и после рече: „Жезъл!“ Неговият елшов магьоснически жезъл не се появи в ръката му и той разбра, че е в опасност. Седна и понеже нямаше жезъл, с който да получи истинска светлина, промърмори някаква Дума и запали искра между палеца и показалеца си. От искрата се разгоря блуждаещо огънче и немощно се търкулна с пращене във въздуха. „Вдигни се!“ — каза Фестин и огнената топка се заклатушка нагоре, докато освети сводест люк — толкова високо, че когато Фестин за миг се пренесе в топката, видя собственото си лице четирийсет фута по-долу като бледа точка в тъмнината. Влажните стени не отразяваха светлината; от нощ бяха изтъкани те, с магия. Той се върна в тялото си и каза: „Стига.“ Топката угасна. Фестин седна в тъмното, пукайки с пръсти. Изглежда беше омагьосан внезапно, от засада, защото последното, което си спомняше, бе как се разхожда вечерта из собствените си гори и приказва с дърветата. Напоследък, през тези самотни години в средата на живота му го мъчеше чувството за пропиляна, неиз разходвана сила; и за да се научи на търпение, напусна селата и отиде да разговаря с дърветата и най-вече с дъбовете, кестените и сивите елши, чиито корени общуваха непрекъснато с течащата вода. От шест месеца не бе продумал с човек. Вършеше само най-необходимото, не правеше заклинания и не безпокоеше никого. Кой го беше омагьосал и затворил в тоя смрадлив кладенец? „Кой?“ — попита той стените и едно име бавно се събра върху тях и потече надолу към него като мазна черна капка — пот, избила от шуплите на камъка и спорите на плесента: „Воул.“ Мигом самият Фестин се обля в студена пот.

Читать дальше →