Изтребление

Начало книги

Седях в своя нанокораб на стотици хиляди мили от Земята. От другата страна на тънкия генериран от нанити корпус на „Аламо“ се простираше студената пустош, която наричаме космос. Случваше се вселената да ме притисне с тишината и необозримата си шир. Като сега. Ако искате да се почувствате малък, пробвайте полет в далечна орбита — това вероятно ще ви даде представа колко микроскопични са хората в действителност.

Около „Аламо“ се носеха стотиците му клонирани братя. Всички кораби приличаха на бронирани морски раци и висяха неподвижни и мълчаливи над синята сфера на Земята. До един бяха черни като бездната, без светлини, без врати и прозорци. Ставаха видими за невъоръженото око само когато лъчевите им оръдия произведяха изстрел или двигателите им оживееха за тласък. В момента нито стреляха, нито се движеха. Всички кротуваха търпеливо. Чакаха заповед, но аз не знаех каква да е тя.

Вражеската бойна флотилия се беше оттеглила, след като макросите бяха приели моите импровизирани условия. Гигантските им величествени кораби си бяха заминали и вече нямаше с кого да се бием. Което беше добре, защото със сигурност щяхме да загубим битката. Уви, постигнатото примирие си имаше и лоша страна, а именно, че не бях в състояние да изпълня поетите ангажименти. Договорил бях условия, за които изобщо не бях оторизиран да преговарям.

Читать дальше →