Принц с часовников механизъм

Начало книги

Мъглата бе гъста, притъпяваше звуците и замъгляваше зрението. Там, където се вдигаше, Уил Херондейл виждаше пред себе улицата, която стръмно се изкачваше нагоре — хлъзгава, мокра и черна от дъжда. Чуваше и гласовете на мъртъвците.

Не всички ловци на сенки можеха да чуват призраците, освен ако самите призраци не го искаха, но Уил бе сред тези, които можеха. Когато наближи старото гробище, гласовете се извисиха в нестроен хор — стенещ и молещ, виещ и ръмжащ. Не бе някакво тихо и спокойно гробищно място и Уил го знаеше, не за пръв път посещаваше „Черепите и костите“, недалеч от Лондонския мост. Опита се колкото може да заглуши гласовете, като присви рамене, така че яката му да покрива ушите, главата му бе наведена, а ситният дъждец мокреше черната му коса.

Входът към гробището бе почти недостъпен: крилата на портата от ковано желязо бяха здраво зазидани във високата каменна стена, така че случайният минувач можеше да види само буренясало парче земя, част от незнайно на кого принадлежаща строителна площадка. Когато Уил доближи портата, от мъглата изникна още нещо, само че не от плът и кръв: огромно бронзово чукало във формата на ръка, пръстите бяха костеливи и съсухрени. Уил изкриви лице в гримаса, протегна ръка, облечена в ръкавица, вдигна чукалото и го остави да падне веднъж, втори, трети път. Глухият му звук отекна в нощта.

Читать дальше →