Степният вълк

Начало книги

Снегът блестеше ослепително. Монголските стрелци обкръжиха татарския отряд. Мъжете насочваха понитата си с колене, изправяха се в стремената и пускаха стрела след стрела с убийствена точност. Пазеха мрачно мълчание и единствено тропотът на копитата се смесваше с писъците на ранените и воя на вятъра. Татарите не можеха да избегнат смъртта, която се спускаше върху тъмните криле на битката. Конете им рухваха със стон на колене и от ноздрите им пръскаше кръв.

Есугей наблюдаваше битката от оголената жълто-сива скала, загърнат плътно в кожуха си. Вятърът ревеше като степен дявол и съдираше кожата му там, където не беше покрита с овнешка мас. Не личеше това да го безпокои. Той беше свикнал със студа от толкова години, че вече не бе сигурен дали изобщо го усеща. Студът бе просто факт от живота като командването на конниците и убиването на враговете.

На татарите не им липсваше смелост — трябваше да им го признае, колкото и да ги презираше. Видя, че се скупчват около един млад воин и вятърът донесе неговите викове. Татаринът носеше ризница от метални брънки. Есугей му завиждаше и копнееше за нея. С няколко резки заповеди противникът събра хората около себе си и Есугей разбра, че моментът е настъпил. Арбанът1 му от деветима спътници също го усети. Бяха най-добрите от племето му, побратими, положили клетва за вярност дружинници. Бяха заслужили скъпоценните си доспехи от варена кожа с изрисуван върху нея млад вълк в скок.

Читать дальше →