Мигълс

Начало книги

Бяхме осем заедно с коларя. Не бяхме проговорили последните шест мили, след като друсането на тежката кола по все по-лошия път беше развалило последния поетичен цитат на съдията. Високият мъж до съдията спеше, прокарал ръка през олюляващата се ремъчна дръжка и сложил на нея глава — някакъв съвършено отпуснат предмет с безпомощен вид, сякаш се беше обесил и са го свалили от въжето твърде късно. Французойката на задната седалка също спеше, но с полусъзнателно приличие в позата, проличаващо дори в положението на кърпичката, която притискаше до челото си и която отчасти закриваше лицето й. Дамата от Вирджиния Сити, която пътуваше с мъжа си, отдавна бе загубила всички отличителни белези в невъобразимата бъркотия от панделки, воали, кожи и шалове. Не се чуваше друг звук освен тракането на колелата и плющенето на дъжда по покрива. Изведнъж дилижансът спря и ние дочухме неясни гласове. Коларят, изглежда, беше се впуснал в оживен разговор с някого на пътя — разговор, от който през бурята от време на време долитаха такива откъслеци като „мостът се е срутил“, „двайсет фута вода“, „не можеш мина“. После настъпи затишие и тайнствен глас извика от пътя прощален съвет:

Читать дальше →