Късметът на ревящия стан

Начало книги

Ревящия стан бе обзет от възбуда. Надали поради някакво сбиване, защото в 1850 година това не беше нещо чак толкова необикновено, та да се събере цялото селище. Изоставени бяха не само рововете и периметрите, но и „Тътло-вата бакалница“ беше напусната от комарджиите, които както положително си спомняте, бяха спокойно продължили играта си в деня, когато Французина Пийт и Канаката Джо бяха си теглили куршума един на друг през бара в предното помещение. Целият стан се беше насъбрал пред неугледна хижа в края на поляната. Разговорите се водеха полугласно но често се споменаваше едно женско име. Това име — черокийката Сал — бе добре известно в стана.

Може би колкото по-малко се каже за нея, толкова ще е по-добре. Беше безпътна и боя се, много грешна. Но по това време тя беше единствената жена в Ревящия стан и тъкмо сега се намираше в окаяно състояние и имаше най-голяма нужда именно от женски грижи. Покварена, изоставена и пропаднала, тя страдаше от мъки, които щеше да й е достатъчно тежко да понесе и под закрилата на женско състрадание, а сега бяха ужасни в тази самота. Проклятието, наложено на първата жена, я беше застигнало в същата самотност, която навярно е направила наказанието на първородния грях тъй страшно. Може би това, че в минутите, когато най-много й липсваше присъщата на жените нежност и грижа, тя виждаше наоколо си само полупрезрителни лица на мъже, беше част от изкуплението на греха й. И все пак неколцина от зрителите, струва ми се, бяха трогнати от страданията й. Санди Типтън рече, че „не й е леко на Сал“ и като се замисли за състоянието й, забрави за миг факта, че има едно асо и две валета, скрити в ръкава.

Читать дальше →