Натрапчиви мисли за петък

Начало книги

Петгодишната Кити беше намусена и сърдита. Бяха чакали на дълга опашка в Музея на кралските принадлежности[1], които не й се бяха сторили особено интересни. Опашката в Музея на Мадам Тюсо беше още по-дълга, повечето от восъчните фигури й бяха непознати, а и тя не успя да ги види добре заради многолюдната тълпа. Освен това навън валеше, да не говорим за това, че мразеше метрото. Докато чакаха на перона, се чу грохотът на приближаващата мотриса и Кити се почувства така, сякаш някакъв страшен звяр всеки миг ще изскочи от тъмното.

Но когато се качиха на туристическото корабче, настроението й се подобри. Реката беше толкова широка, а водите й се надигаха като океан заради подводните течения и прилива. Край тях се носеше пластмасова бутилка.

— Къде отива? — попита Кити.

— Към морето — отвърна майка й. — Ще плава все към морето.

— Преградата в Темза[2] ще я спре — обади се баща й.

— Няма да я спре, защото не е естествена, а изкуствена — възрази майка й.

Читать дальше →