Заветите

Начало книги

Само на мъртви хора се правят статуи, на мен обаче ми направиха приживе. Вече съм вкаменена.

Статуята била дребна проява на признателност за многостранния ми принос, гласеше почетната грамота, прочетена на глас от Леля Видала. Задачата ѝ беше възложена от нашето началство и тя я изпълняваше неохотно. Благодарих ѝ с цялата скромност, на която бях способна, после дръпнах шнура, който освободи покривалото, то се отпусна издуто на земята и ето ме и мен. В Ардуа Хол не аплодираме шумно, но все пак се разнесе сдържано ръкопляскане. Сведох леко глава.

Моето подобие е по-голямо от естествената големина, каквито обикновено са статуите, и ме показва като по-млада, по-слаба и в по-хубава форма, отколкото съм от известно време. Стоя права, с изпънати рамене, а устните ми са извити във волева, но добронамерена усмивка. Очите ми са вперени някъде в пространството, което се приема за символ на моя идеализъм, на непоклатимата ми всеотдайност към изпълнението на дълга, на решимостта ми да продължавам напред въпреки пречките. Не че статуята ми вижда нещо в небето, защото е поставена сред неприветлив гъсталак от храсти и дървета край пътеката пред Ардуа Хол. Ние, Лелите, дори каменни не бива да проявяваме прекалена придирчивост.

Читать дальше →