Момичето, което пишеше върху коприна

Начало книги

7 февруари 1886 г., неделя, малко след залез-слънце.

Проливът Пюджит, територия Вашингтон.

МЕЙ ЛИН усети как параходът се разтресе под краката ѝ, сякаш поел треперенето на собственото ѝ тяло.

– Нямаш друг избор! – просъска баща ѝ. И преди тя да разбере какво става, той вече я беше избутал до студения метал на корабните перила. – Хайде, качвай се!

Тя се извърна и го погледна ужасено. Винаги му се беше подчинявала безпрекословно. Но това?

– Не мога! – простена, сложи ръка върху мястото на гърдите си, където туптеше сърцето ѝ, и там, под платното, което я пристягаше, усети издутината на кесията. – Моля те!

Изражението на баща ѝ стана сурово.

– Не ме разочаровай, дъще! Направи го! Веднага!

Тонът му прогони страха ѝ за достатъчно дълго време, за да чуе гласа на собствения си разум. А той ѝ казваше, че баща ѝ е прав. Тя наистина нямаше никакъв друг избор.

Трепереща като лист, тя се покатери върху перилата и седна отгоре им, стискайки здраво мократа метална тръба. Под дясната си длан усети вдлъбнатина от отчупено парче, която някой някога беше боядисал. Това ли щеше да бъде последното, което щеше да докосне преди смъртта си?

Читать дальше →