Вихърът на Жътваря

Начало книги

Сред пейзаж, раздран от скръб, труповете на шест дракона лежаха разхвърляни в накъсана редица, проснала се на над хиляда разтега из равнината, с разкъсана плът, натрошени щръкнали кости, зейнали челюсти и оцъклени сухи очи. Там, където кръвта им се бе проляла върху земята, духове се бяха сбрали като рояци мухи, за да смучат, и вече впримчени, призраците се гърчеха и надаваха глухите си отчаяни ридания, докато кръвта потъмняваше и попиваше в безжизнената пръст. А после, когато всичко се втвърди и заякна като лъскав камък, призраците се оказаха обречени, пленени навеки в тъмния си затвор.

Голото същество, което газеше по грубата пътека, очертана от падналите дракони, не им отстъпваше по големина, но бе привързано към земята и крачеше на два огънати като лъкове крака, с бедра, дебели като хилядолетни дървеса. Ширината на раменете му бе равна на ръста на Тартено Тоблакай. Дебелият врат бе скрит под грива лъскава черна коса; лицевата част на главата бе издадена напред — чело, скули и челюст, а хлътналите му очи разкриваха черни зеници, обкръжени от млечна белота. Огромните ръце бяха непропорционално дълги, грамадните длани почти задираха земята. Гърдите му бяха големи, бели и провиснали. Крачеше покрай разлагащите се трупове, а походката му бе някак странно плавна, съвсем не тромава, сякаш всеки негов крайник имаше повече от обичайния брой стави.

Читать дальше →