Последният кандидат

Начало книги

Миризмата всъщност накара Томас да започне да губи разсъдък.

Не фактът, че е сам повече от три седмици. Нито че бе заобиколен от бели стени, таван и под. Не му се отрази и липсата на прозорци или постоянното светене на лампите. Нито едно от тези неща не му повлия. Бяха му взели часовника, хранеха го с едно и също ядене три пъти на ден — парче шунка, картофено пюре, сурови моркови, къшей хляб, вода, — никога не разговаряха с него, не пускаха никого в помещението. Нямаше книги, филми или игри.

Пълна изолация. Вече три седмици — макар че той бе започнал да се съмнява в способността си да отчита правилно времето, която се уповаваше единствено на инстинкта. Опитваше се да предположи какво може да е станало и да спи толкова, колкото му се струваше, че е необходимо. Храненето помагаше, макар да му се струваше, че не е на равни интервали. Сякаш и това целеше да го обърка.

Сам. В звукоизолирана стая, лишена от всякакви цветове — единственото изключение бе малката, почти скрита тоалетна чиния от неръждаема стомана и старото дървено бюро, от което нямаше никаква полза. Сам в непоносимата тишина, с неограничено време да мисли за болестта, която прояжда тялото му — изблика, беззвучно прокрадващия се вирус, който постепенно отнемаше всичко, превръщащо някого в човешко същество.

Читать дальше →