Смъртта е занимание самотно

Начало книги

В ония дни град Венеция, щата Калифорния, беше особено примамлив за хора, влюбени в тъгата. Мъгла се стелеше там почти всяка нощ и край брега стенеха петролните сонди, тъмна вода припляскваше в каналите и пясък съскаше в прозорците на домовете, щом вятърът се втурнеше и подхванеше песента си в откритите пространства и пустите алеи.

Това бяха дните, когато кеят на Венеция бе изоставен на разрухата и гинеше в морето, а скелетът на гигантски динозавър, влакчето от лунапарка, се губеше отдолу под вълните.

В края на един дълъг канал, изтърколени и тикнати вътре, се виждаха стари циркови фургони, а в клетките в среднощ, ако се вгледаш, се забелязваше живот; риби и раци прихождаха с прилива и сякаш цирковете от всички времена загиваха и чезнеха в ръжда.

Имаше я и гръмовитата лавина на един голям червен трамвай, който на всеки половин час се втурваше към морето, а в полунощ свиваше по завоя, хвърляше искри от високите жици и продължаваше нататък с такива стонове, сякаш мъртъвците се обръщаха в гроба, сякаш и самотните полюшващи се ватмани знаеха, че след година вече няма да ги има; че релсите ще са заледи с цимент и асфалт, а високите тънки жици, навити на рула, ще са изчезнали безследно.

Читать дальше →