Формуляр № 8

Начало книги

Всъщност това си беше една най-обикновена опашка. Вярно — в нейното начало никой не продаваше банани, маслини или пък сирене, за да се родее с класическите опашки от едно време, но все пак си беше една прилична опашка. И при това — доста мащабна по своите размери. Тя започваше от една затворена врата, на която имаше табела с името и титлите на човека, при когото искаха да влязат всички, които се редяха на опашката. До тази табела имаше залепен с хартиено тиксо лист със списък, съдържащ необходимите документи, които всеки трябваше да носи със себе си, за да бъде допуснат да влезе в тази канцелария. Тези документи съвсем не бяха малко. Но всъщност не броят им беше проблем. Лошото беше, че те постоянно се променяха.Когато дойдох първия ден, предварително бях инструктиран от стари опашкари как трябва да се държа и какво да говоря. Тогава опашката все още беше по-къса и краят й стигаше едва до входа на учреждението. Докато минавах покрай наредените един след друг хора, те ме изпепеляваха с поглед, че и с някоя друга дума, най-меките от които звучаха така: „Връзкар!“, „Пререждач!“ или пък „Къде си тръгнал бе, твойта верица?!“ Аз, обаче точно по инструкциите, ги гледах право в очите и отговарях, че отивам до вратата само за да си препиша актуалния списък с необходимите документи. На по-невярващите предлагах да дойдат с мен, за да видят със сигурност, че ще се върна, без да вляза.

Читать дальше →