Сянка и кост

Начало книги

Прислугата им казваше малечки, малките привидения, защото бяха най-дребни и невръстни и защото обитаваха дома на княза като същински кискащи се духчета, стрелкаха се напред-назад из стаите, криеха се по скриновете да подслушват, промъкваха се в кухнята да крадат последните зрели праскови.

Момчето и момичето пристигнаха през няколко седмици, поредните сираци от пограничните войни, бегълци с мръсни лица, спасени от отломките на незнайни далечни градове и пратени в имението на княза да се учат на четмо и писмо и да прихванат някой занаят. Момчето беше ниско и набито, срамежливо, но вечно усмихнато. Момичето беше особено и го знаеше.

Притаена в кухненския бюфет и заслушана в сплетните на възрастните, тя дочу икономката на княза, Ана Куя, да казва:

— Тази малка грозница. Нито едно дете не заслужава да изглежда така. Бледа е и кисела като пресечено мляко.

— И е толкова кльощава! — отвърна готвачката. — Никога не си дояжда вечерята.

Читать дальше →