Алчният кадия

Начало книги

Живял по дядово време в нашия аул един дървар. Само вехта колиба и куцо магаре имал — туй му бил всичкият имот. Ката ден отивал в гората, сечел дърва и ги продавал. Така си изкарвал сиромашкия залък.

А ето че най-подир и нему излязъл късметът: като повалил едно старо дърво, из хралупата се изсипали цяла камара жълтици. Зарадвал се дърварят толкова, че без малко умът му щял да изхвръкне. Напълнил дисагите със злато и подкарал магаренцето към дома.

Върви си той по пътя, озърта се на четири страни и мисли: „Златото е напаст божия. Заради него мнозина ще ми прережат гръцмуля. Къде ли да го скрия?“

Отишъл си дома. Пък там — дворът разграден, кучета и котки се гонят, а в колибата ветрове се боричкат и гдето се казва, с трън да вършееш, няма какво да закачиш, камо ли имане да скриеш. Мислил, оглеждал се — скришно място не могъл да намери. Накрай си спомнил за кадията и си рекъл: „Кадията е човек мъдър и честен. Всеки ходи при него съвет да иска, правда да дири. Я да му отнеса моето богатство, той да ми го пази!“

Читать дальше →