Свилен

Начало книги

Когато овчарят ни Свилен подкара осемнадесет години, баба и майка сериозно се обезпокоиха. Все на егрека при овцете стои, с кучищата се боричка, паша за стоката търси… По онова време прехвърли ли някой младеж осемнадесет години, смятаха го за застаряващ ерген.

Понякога, най-често баба, го подпитваше:

— Защо бре, чедо, не дохождаш у село?

— Да дохождам, ама кого да гледам?

— Ората, та кого.

Свилен навъсваше чело:

— По̀ ми е убаво на егрека. Сека вечер щурци ме приспиват, заран славейчетата ме будят. Още слънце не изгряло, тръгнеш бос по росните ливади, а земята като тръгне по стъпалата нагоре, чак до гърлото стигне и ми заблагни.

Един неделен ден баба и мама ме повикаха с някакъв заговорнически вид:

— Те — рече баба, — земи тоя самун леб, ръкатката мътеница и право на егрека при Свилен. Ти че останеш при овцете, а он да дойде тука!

Намеси се и майка ми:

— Ако пита защо, кажи му — не знам!

— А прани дрехи нема ли да му нося — промърморих озадачен.

Читать дальше →