Мъдрост на характера

Начало книги

Събуди ме септемврийският изгрев. Не отварях очи — приятна ми беше ласкавата му милувка. Но удоволствието не трая дълго — в стаята влезе мама и още от вратата заговори:

— Стига спане! Ваканцията свърши! Требе да те изкъпем и приготвим за училище.

Вдигнах се, овесих крака на кревата и промърморих:

— Училище-мъчилище.

Майка ми ме погали по косата:

— Това да ти е мъчилището, сине. Я виж какво пише на ученическата ти чанта: „науката е слънце“. — Не знаех тогава, че след години тъкмо слънцето на науката ще отпуши бутилката със злия дух, та рекох:

— Все на гръб я нося тая проклета чанта. А гърба ми нали е отзад, не мога да виждам написаното.

Мама не отвърна нищо, отиде до прозореца и го отвори. Нахлуха утринна ведрина и далечният глас на зарзаватчията. Той както всяка сутрин обикаляше квартала с количката си и викаше с цяло гърло: „зааар, зааар…“ Последната сричка „ват“ не произнасяше. Освен туй неговото „а“ преминаваше в „о“, та кварталците чуваха „зооор, зооор…“

Читать дальше →