Будапещенката

Начало книги

Над село се схлупи черен облак. Настръхналото му туловище браздяха зловещи светкавици. Дядо разпрегна трите коня, вкара ги в обора, намота около стожера дългото вършитбено въже и завика като при пожар:

— Бърже! Бърже! И сламата, и зърното у плевнята — че го скапе!

Де що имаше вила и лопата, влезе в работа. Само че лесно ли се пренася цял харман — отмаляхме да сновем между хармана и плевника.

Единствен баща ми не участваше в надпреварата с надвисналата буря. Още от сутринта беше предпочел да плете кош — с него през зимата щяхме да носим храна на стоката.

Запъхтян от умора, дядо от време на време хвърляше поглед към доведения си зет и между двамата се завърза съвсем безполезна престрелка:

— Сега ли се кош плете, зеткооо?

— Защо па да не се плете?

— Вършитба е, не видиш ли?

— Видим, ама що да чиним, кога баш днеска ми се е кош доплел.

— Тая хала над нас ще скапе сламата, та нема да има що да туриш у коша.

Читать дальше →