Сърцето на гробищата

Начало книги

— и той искаше да я смаже, да я разкъса на парчета… Мур всъщност изобщо не виждаше павилиона, където танцуваха, нито пък гледаше към стотиците безлики сенки, които се плъзгаха около тях. Не обръщаше особено внимание на плаващите кълба от цветна светлина, които се носеха над тях и зад тях.

Възприемаше това, без обаче да усети и лъх от пустота от онази вечнозелена реликва от минали Коледи, която се въртеше на яркия си пиедестал насред стаята и сипеше огнеустойчиви иглици и традиции днес, шест дни след събитието.

Всичко беше отвлечено и свободно, носеше се и отминаваше…

Само след секунди щеше да настъпи Двехилядната.

Леота (родена Лилит) се облягаше на лъка на ръката му като трепкаща стрела и на него му се искаше да я прекърши или да я пусне да лети (незнайно къде), да я пречупи и осакати, да накара онова самадхи, късогледство, или каквото беше там, да изчезне от зеленикавите й очи. И всеки път горе-долу в такъв момент тя се навеждаше към него и прошепваше нещичко в ухото му — нещичко на френски, езика, който той още не говореше. Тя обаче следваше непохватните му стъпки така съвършено, затова не беше чудно, като му се струваше, че му чете мислите чрез чиста кинестезия.

Читать дальше →