Пясъчни врати

Начало книги

Лежах върху наклонения покрив под сянката на стряхата, използвайки лявата си ръка за възглавница, и докато погледът ми се мержелееше из синевата, неусетно долових някаква странна симетрия сред облаците над мен, нещо като мигновено послание с изящен ръкопис:

„ПОДУШИ ЛИ МЕ, ДЕД?“

Само след секунда надписът беше изчезнал. Свих рамене. После, да си призная, неусетно задуших лекия ветрец, излязъл над покривите.

— Съжалявам — промърморих по-скоро на себе си. — Никакви особени миризми.

Прозях се и се протегнах. Трябва да съм задрямал, реших аз, и последната сцена е била от края на съня. По-добре, че не си спомням останалото. Погледнах часовника. Стрелките неумолимо сочеха, че съм закъснял за назначената среща. Е, може и да не е съвсем верен. Отдавна не бях го сверявал.

Плъзнах се надолу, опрях крака в корниза, предназначен да задържа снега на покрива, и се хванах за стряхата. Площадът, от височината на петия етаж, изглеждаше като етюд в зелено и бетон, с ярки и тъмни петна, пъплещи миниатюрни човешки фигури и щръкналият подобно на фалически символ фонтан, чийто порутен далечен край сякаш е бил обстрелван с право мерене. Срещу фонтана се издигаше Джеферсън хол, където на третия етаж се намираше кабинетът на моя нов ръководител, Денис Уексрот. Потупах се по задния джоб — картонът със седмичната програма си беше на мястото. Хубаво.

Читать дальше →