Любовта е имагинерно число

Начало книги

Би трябвало да знаят, че не могат вечно да ме държат окован. И навярно са знаели, затова Стела никога не ме напускаше.

Лежах и я гледах, изпънал ръка над главата й, над разчорлените руси къдрици, обрамчващи спящото й лице. За мен тя беше нещо повече от съпруга — беше тъмничар. Колко сляп съм бил, та да не го осъзная по-рано!

Но тогава какво ли още ми бяха сторили?

Бяха ме накарали да забравя кой съм.

Бях като тях, но не един от тях, затова ме бяха приковали към това време и място.

Бяха ме накарали да забравя. Бяха ме оковали с любов.

Изправих се и последните вериги рухнаха от мен.

Самотен лунен лъч падаше върху пода на спалнята,. Прекрачих през него към закачените си дрехи.

Нейде в далечината свиреше тиха музика. Тя беше причината. Толкова отдавна не бях чувал тази музика…

Как ме бяха пленили?

Онова мъничко кралство преди векове, някакво Другаде, където дадох на хората барута… Да! Това бе мястото! Бяха ме пленили там с другоземската ми монашеска качулка и класическия ми латински.

Читать дальше →