Алеята на прокълнатите

Начало книги

Чайката сякаш висеше във въздуха с неподвижни криле.

Хел Танър щракна с показалец и угарката на пурата му я улучи. Птицата нададе дрезгав крясък и рязко се издигна на петнадесетина метра, ала той не успя да разбере дали изписка повторно.

Защото чайката изчезна.

Едно единствено бяло перце се носеше в бурното небе, прелетя над ръба на скалата и се спусна към океана. Танър се подсмихна под мустак. Вятърът продължаваше да реве, вълните яростно се разбиваха в брега. Той свали крака от кормилото на мотора си, вдигна стойката и потегли.

Бавно се спусна по склона, стигна до пътеката, набра скорост и когато излезе на магистралата, вече караше с осемдесет. Наведе се напред и увеличи скоростта още повече. Пътят беше абсолютно пуст и той натисна газта докрай. Сложи очилата си и светът стана лайнян — какъвто всъщност му изглеждаше и без тях.

Всички стари символи бяха изчезнали от якето му и свастиката, сърпът и чукът, и особено средният пръст му липсваха. Липсваше му и старата емблема. Може би щеше да намери друга в Тиуана и да накара някоя женска да му я зашие, и… Не. Нямаше начин. С всичко това вече бе свършено. Знаците щяха да го издадат и нямаше да оцелее дори и ден. Трябваше да продаде своя „Харли Дейвидсън“, да стигне до крайбрежието и да види какво ще открие в другата Америка.

Читать дальше →