Роксолана

Начало книги

Не се надигаше зла насрещна вълна срещу турската галера, а морето беше тихо, вятърът повяваше всеки ден след залез слънце и духаше цяла нощ от брега, ала от него водата само леко се къдреше. Сутрин по водата и във въздуха наставаше мъртвило, само по пладне подухваше свеж ветрец, литваше подир слънцето, като че го гонеше и умираше привечер заедно с него.

Галерата се прокрадваше покрай брега, без да смее да навлезе в широкия простор на това препълнено с водата на големите славянски реки море, непрогледно в дълбочините, тайнствено-непристъпно, черно като дявол. Кара Дениз…

Трите ветрила — едно червено и две зелени — едва се издуваха. Гребците гонеха галерата напред с веслата си. На двадесет и шест пейки по четирима гребци, голи до кръста, с бръснати глави, с окови, приковани за дебела верига, която се виеше като змия по дъното на галерата. Ни да се протегнеш, ни да промениш мястото. Спяха и ядяха на смени върху пейките си, вълните ги блъскаха, слънцето ги печеше, вятърът разкъсваше телата, пот заливаше очите, а по мостика над гребците тичаше с камшик надзирателят евнух-потур-нак, приличен на стар вол, надарен с волска сила; с висока чалма, с разпасан копринен халат, тресеше тлъстите си гърди, крещеше, та чак се пенеше и караше гребците да бързат, а и те самите с всяко замахване като че ли блъскаха в проклетата вода не само веслата, а и всичката си сила и издишваха от себе си диво, с омраза: „В-въх! Ъх-х! В-въх! Ъх-х!“

Читать дальше →