Мъжът, който обикнал самодивите

Начало книги

СТЪРЧЕШЕ ПРАВ и бос сред прахоляка, сред жегата и миазмите на пристанището, под протрития брезент на едно кафене, където неколцина клиенти напразно диреха заслон от слънцето. Овехтелият му бозав панталон стигаше едва до пищялите и острите кокалчета, извивките на петите, дългите мазолести и съвсем изподрани ходила, гъвкавите и чувствителни пръсти очевидно принадлежаха към расата на дарените с интелект стъпала, навикнали на всекидневен допир до въздуха и земята, вкоравени от ръбовете на камъните — в средиземноморските краища те придават на облечения човек нещо от волната непринуденост на голия. Умеещи нозе, така различни от тромавите тежки подпори, напъхани в северните обувки… Излинялото синьо на ризата му се съчетаваше с избелелите от зноя цветове на небето, раменете и плешките му надничаха през скъсания плат като остри плочи, леко издължените уши обрамчваха косо черепа, подобно дръжките на амфора, и несъмнени следи от хубост още личаха на изпитото му отнесено лице — досущ подаващи се тук-там из сипей отломъци на древна статуя. Очите му на болно животно надничаха доверчиво иззад дългите като на ослица мигли, дясната му ръка оставаше през цялото време протегната с упорития натраплив жест на архаичните идоли, които сякаш просят от посетителите в музеите милостинята на възхищението, а от широко отворената му уста измежду двата реда ослепително бели зъби излизаше несвързано мучене.

Читать дальше →