Имане

Начало книги

От време на време болната се изправяше на леглото си и се поозърташе наоколо си. Очите й гледаха издълбоко, черни, пламнали, погледът й беше тежък, зъл. Виждаше все същото: двете й дъщери седяха настрана и си шепнеха, и двете млади, и двете червендалести и хубавелки, каквато бе и тя на техните години. А мъжете им, дошли с тях от далечни села, попременени и те с нови черни потури и с чисти бели ризи, едвам-едвам се пообръщаха, поглеждаха я през рамо и пак се заглеждаха навън през прозорците. „Какви са! — мислеше си старата. — Не ме жалят, стяга им се душата. Чакат само да им кажа де са скрити парите. Чакат само да умра, та да вървят да си гледат работата…“

Тя се отпущаше пак на леглото и затваряше очи. Лека-полека лицето й утихваше, успокояваше се. Изглеждаше, че спи. Двете сестри започваха да си шепнат още по-ниско, ходеха на пръсти, а мъжете, все тъй равнодушни, пускаха ръце в джобовете на новите си потури, гледаха навън. Хубаво беше времето. Ето там, в полето, над нивите минава черна сянка на облак; ето слънце пак огрява и сред зеленината на високите жита — не жита, а море! — светват тук-таме жълтеникави петна: сигурен белег, че жътва иде. Нататък гледат двамата мъже и мълчат.

Читать дальше →