Граничари

Начало книги

Постът се казваше Пъстрите чуки. На това място билото на планината е открито и голо. Беше есенно време, но тая голяма поляна, обрасла с гъста трева и хвойнови храсти, изглеждаше още зелена и свежа. Под нея, надолу по склоновете, пороищата са изровили големи сипеи, пръстта е бяла като вар, а между зелените хвойни тия бели ивици се спущат успоредно една на друга, като шарките на зебра. Местността заслужено носеше името си.

Горе на поляната, на около пет-шестстотин крачки един от други, стояха двата поста — българският и сръбският. Те твърде много си приличаха — уединени здания с бели стени и червени покриви, с малки знамена, които се развяваха високо над тях. Дъждът беше измил разноцветните бои, така че и те си приличаха. Някога тук беше спокойно и тихо. Но щом се обяви мобилизацията, всичко изведнъж се измени. Около постовете не се движеха хора, войниците не се срещаха помежду си, патрулите се избягваха. И дори самият вид на тия две здания доби нещо тревожно настръхнало и враждебно. Нощем поправяха окопите, обвиваха вехите с ново сено, намазано с катран. Щом се запалеха тия вехи, това щеше да бъде условният знак за тревога. Войната можеше да избухне всеки час.

Читать дальше →