Чудото

Начало книги

Всяка пролет слизаше от планината старец, побелял като върховете, под които живееше.

В долината пееха птици и хора, но той сякаш не ги чуваше.

— Колкото и много да знаем за света, все ще остават чудеса, пред които ще се дивим и ще се прекланяме. Светът не се състои само от видимото, затова и всеки ден да се откриват чудеса, пак ще останат за всички.

Ако чудото не е цяла страна, може да бъде кътче от нея. Не е ли кътче, ще бъде пещера, която някой ден ще покаже пред смаяните ни очи подземните си дворци.

Ако не е пещера, чудото може да бъде изворче, плъпнало нечакано от нажежените камънаци. Не е ли изворче, ще бъде цвете. Не е ли цвете — ще бъде чудна красавица или човешка постъпка, проникнала в сърцата ни като топъл пролетен лъч — заговарваше той всеки срещнат. След туй му разказваше за нещо, което не бе виждал.

В една богата, голяма страна имаше много чудеса. В средата й, направо от равното поле, се вдигаше висока планина. Изморена сякаш да бърза, там, гдето спираше да си почине, се разстилаше равно поле, обградено от насечени остри скали. Можеше ли да се помисли, че те не бяха едно чудо. Но ако някой рече, че е единствено, ще сбърка. В средата на китната долина струяха като фонтани шест извора, три горещи, три студени.

Читать дальше →