Безкрайното море

Начало книги

Няма да има жътва.

Пролетта събуди спящите стебла и яркозелените им стръкове започнаха да се промушват през влажната пръст и да се надигат като сънливци, протягащи се след дълга дрямка. Когато пролетта отстъпи на лятото, яркозелените стъбла потъмняха, пожълтяха, а след това станаха златистокафяви. Дните станаха по-дълги и горещи. Дебелите грамади от въртящи се черни облаци носеха дъжд, а кафеникавите стръкове лъщяха в сумрака, стаен под тъмния балдахин на небето. Житото се надигаше и зреещите му класове се огъваха под прерийния вятър, като накъдрена завеса, като безкрайно, люлеещо се море, което се простираше до хоризонта.

Беше жътва, а нямаше нито един фермер, който да откъсне някой житен клас от стъблото, да го стрие между мазолестите си ръце и да издуха плявата, за да я отдели от зърното. Нямаше жътвар, който да сдъвче зърната и да усети как деликатната им кожица се спуква между зъбите му. Фермерът беше умрял от чумата, а останалите от семейството му бяха избягали в най-близкия град, където и те бяха загинали заедно с милиардите други, погубени от Третата вълна. Сега старата къща, построена от дядото на фермера, беше като безлюден остров, заобиколен от безкрайно, кафяво море. Дните започнаха да намаляват, нощите станаха студени и житото започна да поляга под сухия вятър.

Читать дальше →