Бхагавад гита

Начало книги

В историята на индийската култура „Бхагавадгита“ („Песен за Бхагават“) е наистина уникално явление. Нейната съдба е необикновено щастлива: привлича изключителното внимание на мислители и религиозни дейци; практически всички видни авторитети на индуизма се смятат задължени да направят коментар или най-малкото да се изкажат по принципните въпроси на изложеното в поемата учение. Европа се запознава с текста на произведението още със зараждането на индологията като наука. Първият превод, направен от Ч. Уилкинс през 1785 г., предизвиква огромен интерес както сред специалистите, така и сред писатели, поети, философи. Гьоте, Хегел, Шопенхауер се изказват с възторг за „Бхагавадгита“. С нейното изследване се занимават много корифеи на западноевропейската индология: Х. Ласен, Е. Бюрнуф, Е. Сенар, Л. Вале-Русен, С. Леви, Е. Ламот, Ф. Еджертън. В Русия се запознават с „Бхагавадгита“ през 1788 г. скоро след публикацията на Уилкинс. Н. И. Новиков издава направения от английски превод на А. А. Петров. Последен2 по време и един от най-успешните както в руската, така и в световната традиция на преводите от санскрит, е дело на Б. Л. Смирнов, който го е допълнил със съдържателни обяснителни бележки. В съвременна Индия литературата, посветена на този паметник, е тъй обширна, че изучаването й може да се смята за самостоятелна област в индоложката историография. Дълго време е известна само една версия на „Бхагавадгита“ — тази, която използува Уилкинс. По-късно се появяват съобщения за още два текста: „кашмирски“ и „явански“, а въз основа на задълбочен анализ на „Махабхарата“ се установява съществуването и на версия, която не е стигнала до нас.

Читать дальше →