Ноктите на Помирителя

Начало книги

Лицето на Морвена изплува под тънкия лъч светлина — нежно и красиво на фона на косата й, тъмна като моя плащ. Кръвта, бликаща от шията й, се стичаше по камъните. Устните й потръпваха в безмълвно усилие. Ала аз видях в неизреченото фермата (сякаш бях Неръкотворния и гледах през Вечността, съзирайки Атриума на времето), Стачис — нейния съпруг, който се мяташе в агония на леглото, малкия Чад край езерцето, плискащ пламналото си от треската лице.

Отвън Еузебия, обвинителната на Морвена, виеше като вещица. Опитах се да стигна до решетките, за да й извикам да млъкне, но тъмнината на килията беше непрогледна. Когато най-сетне открих светлина, това беше зеленият път, който тръгваше от Портата на скръбта. Кръвта бликаше от скулата на Доркас и макар тълпата да ревеше, аз я чувах как капе на земята. Стената наистина беше огромно съоръжение, което разделяше света на две половини. Сега стояхме сред гора, която сигурно съществуваше от самото сътворение на Ърт. Дърветата бяха високи като била, обвити в светлозелени корони от листа. Между тях се виеше пътят — обрасъл в млада трева, а по нея — телата на безброй мъже и жени. Чистият иначе въздух беше примесен със зловония и пушек.

Читать дальше →