Завинаги в твоята прегръдка

Начало книги

Русия, някъде на изток от Москва, 8 август 1620 г.

Лъчите на залязващото слънце пронизваха тежката прашна мараня, увиснала над неподвижните дървета и смесваха своите трепкащи кървавочервени отблясъци с прашинките, сякаш заливайки с пламъци въздуха. Това беше мрачна поличба, защото червеникавият ореол означаваше, че мъките на изгорялата от жажда земя щяха да продължат. Палещата жарава на лятото и дългата засуха бяха опърлили равнините и оголените степи и безкрайното море от трева беше попарено от тях чак до гъсто преплетените си корени. Но тук, в района на смесените гори, разпрострели се на изток и север до река Волга, а на юг до Ока, гъстият лес понасяше сравнително леко засухата, макар тя да продължаваше да измъчва групичката пътници, които бързаха през безкрайната пустош.

През своя двадесетгодишен живот болярката Зиновия Зенкова беше видяла немалко от безбройните лица на своята родина. Те бяха неповторими като сменящите се сезони. Дългите, тежки зими представляваха изпитание дори за най-издръжливите, но с пукването на пролетта сред топящите се ледове и снегове се появяваха коварни блата, които в миналото се бяха оказвали достатъчно сериозна преграда дори за татарските орди, тръгнали на грабеж, както и за другите нашественици. Лятото пък беше като опърничава кавгаджийка. Топлите, приспивни ветрове и нежният ромон на дъжда навяваха покой, но понякога жегите безмилостно попарваха всичко, сякаш лятото си отмъщаваше на онези, които бяха проявили неблагоразумието да пътуват под жарещото слънце. Болярката Зенкова добре знаеше това, когато потегли от дома си. Бе убедена, че най-голямата опасност за нея самата и малката групичка нейни слуги и спътници бяха огромните задушливи и прашни облаци, които се надигаха под колелата на голямата й черна карета и подковите на конете.

Читать дальше →