Вещерите от Сарамир

Начало книги

Първия път, когато умря, Кайку беше на двадесет жътви.

Нямаше никакъв спомен как се е озовала на това място. Отговорът й се изплъзваше, хлъзгав от възторга, от усещането за спокойствие, което се бе просмукало във всяка фибра от тялото й. А и тази красота около нея… подобна красота би я накарала да заплаче, стига да можеше. Целият свят се бе превърнал в златисто блещукащо сияние, милиони и милиони ефирни нишки, които потрепваха и танцуваха пред погледа й. Те нежно я докосваха и теглеха, носейки я бавно напред към някаква незнайна цел. По едно време се раздалечиха, за да пропуснат загадъчния силует, който се плъзна между тях — нещо огромно и дивно, като китовете, които тя обичаше да наблюдава от брега, когато гостуваше в лятната къща на Мишани. Девойката се опита да го разгледа по-внимателно, но само след миг то изчезна и нишките се затвориха плътно зад него.

„Полята на Омеча“, помисли си момичето. Но как бе възможно това? Тя още не беше преминала през Портата, нито пък бе срещнала пазителя Йору — тлъстото джудже с изпъкнал като делва корем, червена кожа и уши и бивни като на прасе, понесло бездънната стомна вино, дадена му от Исисия, за да облекчи дългото му бдение. Не, това не са Полята — навярно тук се извиваше пътят към Портата, смълчаната пътека към входа на царството на блажените мъртъвци.

Читать дальше →