Джийвс и непредотвратимото бедствие

Начало книги

Беше утрото на деня, в който бях обречен да се явя в имението на леля Агата Улъм Чърси и да излежа цели три нескончаеми седмици. Затова охотно си признавам, че докато сядах на закуска, сърцето ми тежеше като Гибралтарска скала. Ние Устърови сме мъже от стомана, но в онзи ден под мъжествения ми екстериор се гушеше неназоваем ужас.

— Джийвс — рекох, — днес не съм обичайното слънчице на мама.

— Нима, сър?

— Да, Джийвс. Дори никак. Нищо общо с всеизвестното ми лъчезарие.

— Съжалявам, сър.

И той свали похлупака от дъхавите яйца с бекон, а аз се заех мрачно да ги бучкам с вилица.

— Защо? Този въпрос не слиза от дневния ми ред, Джийвс. Защо леля ме покани в провинциалния си зандан?

— Не бих могъл да ви отговоря, сър.

— Да си пада по мен… не си пада.

— Така е, сър.

— Всеизвестен е фактът, че аз съм нейният цирей на врата. Не се наемам да разясня как става така, че всеки път, когато пътищата ни се кръстосат, за мен е само въпрос на време да направя някой колосален гаф и докато човек се огледа, тя вече препуска подире ми с брадва в ръка. В резултат на всичко това е склонна да гледа на мен като на безполезен плазмодий и видна отрепка. Прав ли съм или греша, Джийвс?

Читать дальше →