Прекрасни хора

Начало книги

По един широк стар път вървеше жена. Вятърът често издигаше кълба прах, а те идваха към очите й, където срещаха прозрачни сълзи, а после заедно с тях политаха към небето.

Жената спря задъхана край един голям камък близо до пътя и като мина известно време, огледа се с тревога и въздишка. Тогава видя на камъка едно врабче. И като не знаеше какво друго да прави, обърна се към врабчето и попита с полагащо се уважение:

— Малко създание! От дълго ли си на този път?

— Тук живея — изчурулика врабчето.

— Виждало ли си тогава — продължи жената — едно момче? Като теб е младо. С буйна коса като ято врани. С бяла кожа и хубава светла усмивка. А очите му все гледат далече и са пълни с добро здраве, безгрижни и беззлобни.

Врабчето пристъпи от крак на крак, защото му стана конфузно. Изглежда, помисли си то, тази повехтяла старица много обича това момче. А аз няма какво да й кажа.

— Това е момчето ми — обади се тихо жената, все едно че усети притеснението на малкото птиче. — Моето синче.

Читать дальше →