Гласът на света

Начало книги

Мъгла забулваше стария Берлин. Валеше тихо ситен дъжд и фенерите на улицата хвърляха мътна светлина.

Загърнат в тъмна връхна дреха, с нахлупена ниско над лицето филцова шапка, един мъж крачеше, по Манастирската улица. Той вървеше бавно, сякаш унесен в дълбоки мисли.

Изведнъж трепна. Някакъв странен звук стигна до слуха му като звън от далечни дни. Самотният се спря и се ослуша. Откъм сивият манастир се носеше религиозна песен. Гимназистите имаха урок по пеене в залата на някогашния манастир.

Със същата тази пламенност бе пял тук някога и този, който стоеше сега отвън със затаен дъх и слушаше; и той някога бе слушал словата Божии в старата трапезария.

— По дяволите, ти ли си наистина, Халфдан? — извика внезапно дълбок мъжки глас пред самотника. — Трябва да не си с всичкия си, та си застанал тук като статуя в това отвратително време? Ще се измокриш до кости, драги!

— Еберхард! — извика първият, подавайки радостно ръка на стройния висок офицер, застанал неочаквано пред него с вдигната яка на мундира. — Каква забележителна среща и тъкмо тук, където сме седели заедно на училищната скамейка. Старата песен в манастира ме подмами. Помниш ли, какво си въобразявахме ние момчетата, когато пеехме там набожни песни?

Читать дальше →