Воайорът

Начало книги

Тази година курортистите, изглежда, изоставиха Валийоз заради по-шумните курорти. Снегът по тесния път, който осигуряваше единствения достъп до селото, беше девствен, а капаците на „хотела“, ако може така да се нарече мъничката хижа от червено дърво над Скокът на елфа, сякаш бяха залепнали за прозорците.

През зимата Валийоз потъваше в летаргичен сън. Не успяха да направят от това усамотено място модерен курорт — не се поддаваше. Няколко рекламни пана, останали от тези впечатляващи опити, скверняха известно време суровия величествен пейзаж на Котловината на трите сестри, но коварните и непрестанни атаки на силните ветрове и дъжда, който разрушава с времето и най-твърдите скали, отново ги насякоха на дъски и те се покриха с мъх, сливайки се с дивия декор на долината. Голямата надморска височина на местността обезкуражаваше и най-калените, на останалите тук не се предлагаха леките удобства на влековете, лифтовете и луксозните хотели, предназначени съвсем съзнателно за опразване на портфейлите. Самото селце Валийоз бе пръснало своите четири-пет къщи на шест километра от хижата, в една закътана гънка на планината, така туристите, които отсядаха в хотела, се чувствуваха пропаднали накрай света, в някаква чужда земя, и щом влезеха, с явна изненада установяваха, че хотелиерът говори на техния език. „Говори“ — ако можеше така да се каже, — защото този мълчалив човек, с обгоряло от дългите преходи в планината лице, не произнасяше повече от три думи дневно. Впрочем гостоприемството му беше толкова сдържано, липсата на въодушевление — така очебийна за всеки, който се опитваше да се настани тук, че пустотата и спокойствието на мястото бяха лесно обясними; само истински фанатици можеха да се приспособят към такова хладно посрещане.

Читать дальше →