Пустият път

Начало книги

Един млад мъж щеше да се жени. Завършваше курсовете за надгробни мраморни плочи и разни такива. Беше от добро семейство, баща му завеждаше отдел „К“ в топлофикацията, а майка му тежеше шейсет и седем килограма. Живееха на улица „Двамата братя“ номер 15, където за съжаление тапетите на столовата не бяха сменяни от 1926 година и представляваха портокалови портокали на прускосин фон, а това е грозно. Днес човек не би сложил нищо подобно, пък дори и на друг фон, по-светъл например. Той се казваше Фидел, а баща му Жюст. Майка му също си имаше име.

Както всяка вечер, той взе метрото, за да отиде на лекции, с надгробен камък под мишница и куфарче с инструменти. Купуваше си кушет заради камъка, за да избегне киселите забележки, които можеха да разядат полираната повърхност на варовика и които човек често си навлича, ако пътува с много багаж в обикновен вагон.

На спирка Данфер—Рошро в същия вагон се качи един негов колега от горния курс. Носеше надгробен камък с по-големи размери и освен това красив кръст с виолетови перли в плетена чанта. Фидел го поздрави. Дисциплината в курса беше строга, всички трябваше да носят черни костюми и да сменят бельото си два пъти седмично. Трябваше също да се въздържат от неприлични прояви, като да ходят без шапка или да пушат на улицата. Фидел му завиждаше за виолетовия кръст, но годината напредваше и след два месеца той също щеше да премине в горния курс. Тогава щеше да разполага с големи надгробни камъни, с два перлени и един гранитен кръст, които нямаше право да носи вкъщи. Материалът се водеше на директора, предвид значителната му стойност, а на курсистите бе разрешено да разработват вкъщи някои естетически проблеми, за да усвоят до съвършенство предаденото в курса.

Читать дальше →