Митрофан и Дормидолски

Начало книги

Два месеца вече ставаха, откато Митрофан Дакито, именуем още Прасето, беше назначен мирови съдия в спокойния градец Б.1 Много пъти Дакито беше прочел министерското предписание и гледал лъскавия червен печат на конверта; дълго време беше се чудил и размишлявал и най-после беше дошъл до заключение, че понеже е назначен за съдия, то той вече е съдия. След като разреши тъй чудно голямата тая задача, той се успокои. Това знаменито произшествие произведе бързи изменения в обичаите и в характера му. Той вече не посещаваше Донювото кафене всяка вечер късно, за да гаврътне един „напръстяк“ ракийка, както се изразяваше, и да позакачи дядо Рача Бейката. А трябва да ви кажа, че Донювото кафене беше мястото, дето се събираха всичките първенци, а дядо Рачо Бейката беше общият смехотворец, без когото Донювото кафене губеше непременно посетителите си. Например дойде някой до вратата и попита: тука ли е Бейката? Ако кажат: тука, той влизаше; ако ли кажеха: няма го, той се връщаше, като избъбряше със зъбите някоя къса, но енергична псувня. Но, за щастие, дядо Рачо Бейката отсъствуваше от поста си твърде рядко. Доколкото се помни, само два пъти се беше случило да го няма, и то по причини, независещи от него: първия път, когато го беше затворил началникът за една нощ в Ранковия обор при старото му магаре по причина, че Бейката, в присъствие на мнозина съграждани, беше нарекъл началника не знам защо „добито̀к“, като мислел, че няма да разберат тая влашка дума, и втори път, когато се беше подхлъзнал и струполясал из осемнайсетте стъпала на стълбата на Вакуфския хан, в който случай не беше изгубил друго, освен един преден зъб и ключа от килеря си.

Читать дальше →