Караджата

Начало книги

Командата беше: на месо удрете!

Лозинката беше: момчета, умрете!

И гордият Ванков издигаше с гнев

из дима високо свиления лев.

И смъртта беснейше на сганта из роя,

и стотина турци паднаха във боя.

Пашата уплашен и с навъсен лоб

изпрати сто пушки срещу един роб,

и хиледи вълци срещу една чета,

минала кат сянка по тия полета…

И момците наши умряха със чест…

Мидхад бе доволен от такава вест.

В тоя час вълците, кои мърша търсят,

с крак гърди им ровят и меса им късат;

и гладните орли, оплескани с кръв,

в мъртвите им очи удрят своя клъв;

и мухите златни в бръмчащи рояци

лакомо налитат немите юнаци,

изложени голи под слънчевий жар.

Мидхад бе доволен. Пантер див и стар,

той бе победител. И снага му гнила

потръпна от радост. Той дигна бесила

по всичките ъгли и настана плач:

и тръпки побиха бедният орач

пред тия плашила нови и проклети.

Децата пищяха от ужас обзети,

и горките майки дишаха едвам,

дорде да познаят кой се люшка там.

Читать дальше →