Post mortem

Начало книги

Интересно: в последния миг от живота си не мислех за Мария и за децата… дори и за Лу, която вече почти година беше за мене повече, отколкото цялото ми семейство. Често казват, че хората умират със спомена за майка си. Но тогава не помислих дори за майка си.

Най-напред ми хрумна: „Значи така изглежда краят?“ — а след това, кой знае защо, си спомних за започнатата криминалка, изпълнен бях с мъка от мисълта, че вече никога няма да узная името на убиеца. Накрая успях да си припомня още за сиренето, което не обичам, и това беше наистина моята последна мисъл. Тогава всичко свърши, защото самият аз преживявах действителен криминален роман и действителният убиец натисна спусъка на автомата. Щастието изведнъж ме напусна и затова умрях.

Не зная дали тялото ми в този критичен момент е почувствувало някаква болка. Дори и да е било така, то вестта за нея не е успяла да долети по нервните пътища до мозъка ми. Не зная дори какво се е случило с мен после — това не ме заинтересува, дори и по-късно не попитах никого. Дали Крейн ме е затрупал с камъни и ме е хвърлил в реката? Или ме е закопал и залял с бетон в същия този двор, в който е погребвал предишните си жертви? Дали съм бил намерен по-късно и отново погребан, този път в семейната ни гробница, където Мария и децата ходят да слагат цветя? Дали Лу си е намерила някого, който да я утеши в нейната печал? Нищо не зная, наистина нищо. Не искам да говоря за случая Крейн, за него сигурно достатъчно са писали вестниците. Това, за което искам да разкажа, не е свършило и до днес. Самото начало беше смъртта — моята собствена смърт. Затова я описах. Искам да опиша също и това, което последва, защото то стана част от жизнения ми опит. Ако доплуваме и ако хората прочетат тези записки, моята съдба ще стане поука за всички нас. За нас — хората.

Читать дальше →